Екзистенциалната философия на Жан-Пол Сартр
Екзистенциализмът е едно от най-влиятелните философски течения през първата половина на 20 век. Възниква между двете световни войни и носи културно, обществено и политическо значение, повлиява дори на католическата доктрина.На направлението на съвременната философия, възниквало след Първата световна война в Германия, в периода на Втората световна война във Франция, а след Втората световна война и в останалите държави, идейни извори са Философията на живота, феноменологията на Едмунд Хусерл (1859-1938), религиозно-мистичното учение на Сьорен Киркегор (1813-1855).
Типовете екзистенциализъм са два типа: религиозен, чиито представители са Карл Ясперс, Николай Бердяев, Лев Шестов и др.; атеистичен с представители Мартин Хайдегер, Албер Камю, Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр.
1. Жан-Пол Сартр – биографични данни
Френският писател и философ Жан-Пол Сартр е роден на 21 юни 1905 г. в Париж и живее до 15 април 1980 г. Средно образование получава в лицея в град Ла Рошел, завършва философия в Екол Нормал Сюпериор в Париж. Става преподавател по философия в Хавър. По-късно специализира философия в Берлин, изучавайки феноменологията на Хусерл и Хайдегер, чието учение по-късно оказва влияние върху неговите възгледи.
По времето на Втората световна война Сартр е пленен, а по-късно освободен и участва в съпротивителното движение. След войната се отдава на активна политическа дейност, като участва в акциите срещу войната във Виетнам и Алжир, в протестите на френските работници и студенти.
Носител е на Нобелова награда за литература.
2. Творчеството на Сартр
Литературното творчество на Жан-Пол Сартр отразява неговите философски разбирания за обществото. Сборникът "Стената" е съставен от пет новели. Във всяка от тях той поставя героите пред неизбежния абсурд на живота. Романът "Погнусата" съдържа основните му виждания за човека и обществото, схващанията му за художествените произведения. Разнообразието на художествени похвати – от сатира до гротеска, създава чувство за свят, който се руши. В трилогията "Пътищата на свободата" на фона на трагичните събития в навечерието на Втората световна война и нашествието на хитлеристите във Франция Сартр представя различни герои и съдби. Главният герой Матийо загива за родината си с чувство за изпълнен дълг. Произведението има автобиографичен характер.
В театъра Сартр вижда мощно средство за отстояване на своите идеи. Пиесата му "Мухите", поставена по време на хитлеристката окупация, е посрещната добре. През 60-те години противоречията в творчеството на Сартр се засилват. В марксизма той вижда социално-исторически ориентир за изучаване на развитието на човешкото общество, но отрича способността му за усъвършенстване на човешката личност.
Философското и литературно творчество на Сартр оказват силно влияние през 60-те години върху младата френска интелигенция. Основните философски концепции на екзистенциализма, като идеята за абсурдността на човешкото битие, релативизма на морала, игнорирането на обществения характер на индивидуалното съзнание, намират отражение и в следващите негови произведения, като "Дяволът и Господ", "Затворниците от Алтона", както и във философското съчинение "Екзестенциализмът е хуманизъм". За своето детство той разказва в "Думите".
Основните тези на екзистенциализма Сартр развива в книгата "Битие и нищо".
3. Екзистенциализмът на Сартр
Сартр добива огромна популярност след Освобождението на Франция. Разпространява идеите си чрез политическото, литературно и философско ревю „Модерните времена”, което самият той основава през 1945 г. За списанието допринасят също Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Раймон Арон. „Модерните времена” поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата. Позицията на Сартр доминира всичките интелектуални дебати през втората половина на 20 век.
Публикацията на „Екзистенциализмът е хуманизъм“ става без знанието на Сартр, който я определя като необходимо опростена, но трудно сравнима с труда, който тя включва.
Екзистенциализмът стига своя връх. Всеки иска да бъде екзистенциалист и да живее като такъв. „Сен-Жерман-де-Пре”, кварталът, в който живее Сартр, се превръща в център на екзистенциализма, както и място, привличащо множество културни дейности. Рядко явление за френската философия е да получи толкова силен отзвук в публичното пространство. Това явление може да се обясни с факта, че всеки успява да стигне чрез своя прочит на творчеството на Сартр до екзистенциализма, и както че той изисква пълната свобода и отговорност за действията на хората пред тях самите, както и пред другите. Тези идеи се вписват напълно в странния климат след войната, където се смесват радостта и спомена за жестокостите.
1.2. Личната свобода
Сартр се вписва в контекста на екзистенциализма като един от главните представители и създатели на това философско течение. Приемайки феноменологическия метод на Хусерл, прави опит да създаде екзистенциална онтология, която да снеме много от класическите проблеми чрез преформулирането им въз основа на екзистенцията. Като под екзистенция се разбира постоянното безпокойство на човека, неговата екстатичност, проект за собственото му съществуване и поради това фундаментална свобода. Сартр свързва свободата като екзистенциална категория с отговорността и я разглежда не като противовес на природния детерминизъм, а като определеност на човека, като избиращ да бъде сам себе си и с това насърчател на другите да бъдат своята собствена автентичност.
Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартр развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в "Битие и нищо", и по специално в примера "Сервитьорът на кафе". Сервитьорът се възползва от личната си свобода, приемайки да играе ролята на сервитьор, без да бъде такъв в действителност. Той се нуждае от това да бъде сервитьор, за да бъде част от обществото, без признанието на околните той не би могъл да съществува като сервитьор, защото всъщност той не е. Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида Сартр казва: "Адът, това са другите".
Сред другите му известни фрази са: „Достатъчно е един човек да ненавижда друг – и ненавистта ще се пренася от съсед на съсед, заразявайки цялото човечество”, „Намерен е способ, с който човек винаги да спи”, „Има дни, когато човека вселява в мен ужас”, „Евреин – това е този, който другите считат за евреин”, „Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам”, „Абсурд – това е грях без Бог”, „Нищо не се мени така често както миналото” и др.
Още Парменид е подчертал: "Битието е, небитието не е" – т.е. битието може да се мисли само тавтологично. Сартр се опитва да избегне подобна редукция и стига до обозначаването на две противоположни сфери на действителността – човекът и предметният свят. Така се стига до разграничаването на човешко битие – битие-за-себе-си и битие на вещите – битие-в-себе-си или битие-само-по-себе-си. Битието-в-себе-си се описва със закона: "Битието е. Битието е в себе си. Битието е това, което е". Негови отличителни черти са: непроницаемост, плътност, пълнота, масивност, затвореност, пълна позитивност (т.е. липсва процеп, през който да промъкне нищото), съвпадение на себе си със себе си, еднозначност, определеност. То е безразлично, безотносително към човека, инертно и безмълвно.
В-себе-си е самодостатъчно, завършено, то не се нуждае от мен, за да съществува. Затова връзката между двете сфери на битието се осъществява от човека, предметите са, за да служат покорни, манипулируеми. Битието-за-себе-си живее сред и чрез битието-себе-си. „Човек не е онова, което е и е онова, което не е”, т.е. той е едно непрекъснато ставане и изменение, екстатичност, нееднозначност и недетерминираност. Човек е незавършен, отношението му към трансцедентната вещна реалност е трансцеденцията. Но човек може да се отнася към битието-в-себе-си, защото той не е това битие. Човекът е битие, което е своето собствено нищо. Човек не съвпада с битието си, тъй като е и нищо. Тоест в нечовешката реалност се промъква нищото чрез човека. Именно защото небитието е постоянно налично, всеки въпрос полага възможността за отрицателен отговор.
Още Декарт казва, че съзнанието постига собственото си съществуване. За Сартр това, станало парадигматично за новоевропейската епоха съждение, е изходен пункт. Той развива идеята за съзнанието, което е съзнание за съзнание. То е раздвоено на това, което бива съзнавано и това, което съзнава или съзнаващо, но несъзнаващо себе си, т.е. на съзнание и нерефлексивно съзнание, неполагащо себе си като такова. Сартр слага знак за равенство между така схванатото съзнание и субективността. Последната се ражда само на фона на битието-себе-си, като не е статична, а ек-статична спрямо него. Тоест съзнанието е съзнание за нещо.
Моделът на човешкото битие, който Сартр предлага, се откроява от палитрата с разнолики философски възгледи за човека с непринудения си отглас на битието. Макар и вписани в дадена традиция, творчеството и философията на Жан-Пол Сартр – животът, на когото е живот на човек-екзинстенция – са уникални и неповторими. „Изхождайки от Сартр-човека-твореца – екзистенцията – моралния субект, който постоянно търси-намира-изгубва-търси себе си, с основание констатираме, че етико-антропо-онтологическата концепция от "Битие и нищо" не е окончателна, а еволюира динамично, тъй както човешкото битие е постоянно под напрежение”. (1, 132). Така и интерпретирането на Сартровото творчество, ако се стреми към истинно "реставриране" на неговите възгледи, не е статично, крайно, замряло, а търпи все нови и нови корекции.
